<- Предишен запис (2006-06-04) | Дневника | Следващ запис (2006-08-08) ->

Архив

Понеделник, 24 Юли 2006

10:20

Някой ми каза, че да описвам доста отминали събития няма да създаде същия ефект, както ако бях разказала за тях навреме. И е вярно, донякъде, че някак-си няма да са толкова впечатляващи.

Но все пак

Пътуване към Добрич - 23-24 Декември 2005г.

Билет си бях купила предишен ден. Със спално място за влака. За пореден път мъкнех много неща - НАТЪПКАНА раница + поне 2 торбички. За пореден път ходих до гарата пеша.

Не знам дали този път закъснях толкова, че да нямам време да погледна по таблата на кой коловоз трябваше да бъда, затова излязох при влаковете и като минавах покрай всеки, питах за къде е. Така бях ходила при влак дори за Букурещ, когато най-накрая стигнах до моя. (Друг е въпросът, че вече знам къде долу-горе се помещават влаковете за Добрич всеки път.)

Та, не знам дали точно това се случи този път или някой друг. Обаче... моят влак беше неописуемо много натъпкан. Целият. И понеже бе толкова късно, че мислех, че всеки момент ще тръгне, след като стигнах до моя вагон и видях, че е също толкова натъпкан, реших да се кача където и да е и да стоя права. В крайна сметка нямам спомен дали точно където и да е съм се качила, защото щеше да бъде грешка - вагони се откачат за Силистра или нас ни откачат и закачат за Добрич (и Кардам ... - веднъж просто се успах и стигнах до там...). Навсякъде неспалните вагони бяха пълни с правостоящи, които стигаха до самите външни врати. Същото беше и при спалните. Намерих един уж с възможно място, където да се мушна и да стоя права, но щях да почакам до сигнала за тръгване на влака и чак тогава да вляза, за да не се душа предварително. (Спомних си - бях в неспален вагон. По-късно ми стана ясно.)

И както си стоях с дисагите пред вратата, вътре един господинчо с мургав глас (показваше, че човекът е мургав ) , разговаряше по мобилния си телефон и явно описваше какво вижда, защото изтърси с небрежен тон "Тука една гугутка се колебае дали да влезе" или нещо такова, при което си помислих "Оф, къде се намърдах". И не се колебаех, а чаках! Дърдорко! Влязох. Беше достатъчна тъмница, че да не го видя как изглежда, нито можех да видя другите как изглеждат. И добре, защото ако го бях видяла толкова рано...

Отпътувахме почти половин час след началния, а той ще да е бил 21:20, сигурно. Някои хора вече мърмореха по GSM-ите си колко е натъпкано и уговаряха на някоя от следващите спирки в рамките на София да ги вземат. Много се изнервиха. А аз си стоях и се чудех как да държа торбите, та да ме болят ръцете по-малко. Чантата ми стоеше на гърба и бях сравнително добре, ама мургавия имаше някакви претенции срещу нея, не знам как му е пречела след като бях гърбом към стена, а той стоеше до мен. Каза ми да я сваля... Уф! Свалих я. И като гоуем gentleman ме убеди да я сложа върху чантата му, намираща се на земята между нас. Паркирах я там. Нищо нямаше да може да й направи дори в тази тъмница. А торбите... ги прежалих, че ще се изцапат - тях ги командировах около краката ми. (Вкъщи ги мих... имаха нещо черно и мазно по тях - нещо приятно машинно... Но успях да ги почистя.)

Все още неизлезли истински извън града, обстановката беше много нажеена. Имахме хора на градус, които бяха готови да пребият всеки, решил да се бута през нас в коридора, за да стигне до спалното си място. Един Милен от Шумен? Много приказлив човек и страшно непоплюващ си. Една жена се размърда през нас и като стигна до него, той не помръдна "Забравете да минете оттук!" Тя не се спря. "ОВЦА!" Тя като че ли промърмори нещо за срам. Той й каза да изчака до следващата спирка. Да слезе и да се качи в съответния вагон. Тя се попротиви и се върна. Когато дойде времето да прави това, той и някой/и около него толкова много бяха настръхнали, че със замътени глави насмалко да я изритат. Аз стоях и гледах. Бях се настроила, че вероятно няма да сядам тази нощ. Нямах намерение да се бутам наникъде. Не заради пободни прегради по пътя, а просто защото знаех колко сме наблъскани.

С времето понамаляхме в коридора пред тоалетната, между вагоните. Лампа не беше светнала досега. В първа класа, до нас, светеше. В тоалетната ни имаше багаж и един-двама си го пазеха и се сменяха. Не миришеше. Не знам мургавият какво си измисляше за миризма оттам. Ако някой искаше да ходи до WC, трябваше да отиде до първа класа. Така и отпращахме натам желаещите. Тъй де, аз никого не отпращах. Нищо не казвах. Около мен приказливите бяха свръхприказливи и свръхреактивни. Във все още нетрезво състояние Милен попита за номер на "Защита на потребителя". Май се обади на справки. Бавно и натъртено говореше. Натякващо. Беше способен на силен сарказъм. Отсреща му казваха, че "Защита на потребителя" не отговаря за влаковете - да се обадел на гарата. Добре де, ама на кого от БДЖ?!?!?! Кой оттам?! би бил отговорен за ставащото и за предотвратяването му. Обади се на някакъв дежурен еди-какъв си. Александър Андреев. Само дето той не си каза цялото име отначало. Милен каза своето и попита за цялото на А.А., щото примерно "Сашо" могат да казват и на "Алекси". А.А. също беше на градус, вероятно дори повече. Милен му обясняваше каква е ситуацията във влака. А.А. му предложи обезщетение след подаване на някакъв документ. Много интересно как би станало това, ако А.А., или който трябва, не бъде свидетел какво е във влака. В групичката ни се появиха предложения да се позвъни на телевизия да дойдат да заснемат състоянието ни. Не че не беше възможно, ама кой би си вдигнал чукалата на 23 Декември посреднощ заради благото на хора от народа без облага за себе си, а с разходи за път, екип, оборудване и т. н. Това аз си го мислех.

Ясно беше, че така ще си останем. Имаше шегички за обречеността ни. The Polar Express. Не съм го гледала. Ама за мен по-непоносимата част от пътуването бяха хората - не условията. Бях си облечена добре. Стоях с якето, шал, шапка/googla , ръкавици... Подсъзнателно реших да изпадна в нещо като летаргия и да дочакам Добрич. Друго не ми оставаше. Краката не ме боляха кой знае колко все още.

А хората... си бяха достатъчно странни. Срещу мен, малко вдясно, до стената бе залепила гръб студентка. Чудно същество. Може да изглеждам малка, ама поне гласът ми е нормален, а тя... не бе едра, а не висока, но състарена - кожата й беше, хм, не знам дали само от студа, набръчкана - най-силно на ръцете и много суха. Пък и самото й лице... Увяхнало. Крайчетата на устата й сочеха надолу. А гласът й... той беше детски. И тя беше като пияна. Дори имах чувството, че по начало не е съвсем адекватна. Страшна ми беше.

По някое време с Милен си говореха за специалностите си, защото бяха един до друг. Тя била с математика в СУ, а той с информатика. И той, разбира се, тръгна да й обяснява, че специалността й не е хубава за живота - в нея се изучавало твърде много математика, но такава, която няма да й е полезна в бъдеще, а информатиката била твърде малко, за да може да й е от полза в живота. това звучеше остроумно, но дразнеше. Не искам да си представя как такъв човек като Милен би бил обучаван. Та той е толкова критичен и остър. Озлобен.

По някое време луминесцентната лампа светна, като така обърна злобата му към себе си. А аз... за съжаление видях какво точно мургаво същество стои до мен. Ам... майтапчия, ама... понякога до изпростяване. Явно в ежедневието си говореше главно български. Нямаше ромски акцент. Само че имаше склонност да говори малко меко. По едно време в началото се обади на свои хора да им каже, че забравил някакво месо в хладилника - да го вземат: "Хапнете! За мое здраве." Имал билет за автобус, но не могъл да се вреди до мястото си и там.

Все още в нетрезво състояние Милен се гневеше на лампата - не знам дали ви е известно, но поне във втора класа лампите не светят с еднаква сила, а в зависимост от набраната скорост на влака, поне на мен така ми изглежда. Та нашата лампа си мъждееше мизерно, най-накрая Милен я извади, пресегна се в истинското междувагонно пространство - където става връзката - мушна единия й край в един процеп, през който се виждаше земята, и пусна. Лампата изпука, изгуби се и завинаги останахме натъмно (дали не се пише разделно). Тук наистина ме хвана яд на него. С какво право лиши всички ни от светлина.

От вътрешността на вагона хора отиваха до първа класа за тоалетната. И на мургавия, и на Милен им се наложи да посетят мястото и се шегуваха: "Отивам да им пикам на първа класа..." Аз в близките години никога няма да отида до влакова тоалетна. По време на пътуване пия малко вода, за да не ми се налага, но понякога през лятото е прекалено топло и трябва да се пие повече. Но и тогава не ходя. Не помня да съм пила вода през това знаменито пътуване. Но сякаш не може поне веднъж да не съм отпила от бутилчицата ми.

Веднъж Милен каза, че съм като (мислех си, че би казал "космонавт") снежен човек...

Оставахме все по-малко хора. Милен разбута хората от единия ъгъл, защото бяха застанали така, че един баща с 1-2 дечица бе в самия ъгъл. А там - пред вратата - долу има решетка - подът не е плътен и влиза студ.

Мургавият си тръгна. Милен разговаряше със страшната. Вече се беше поуспокоил и навярно изтрезняваше. Каза й: "Извинявай за нещата, които говорех, ако съм те обидил" или нещо подобно. Не знам тя какво му отвърна, ако изобщо е отговорила точно на това. И тя си тръгна. Имаше доста място вече, но беше студено. А и летаргията ми усилено бе приела формата на сънено състояние. Милен или някое от момичетата беше седяло на чантата му по негово настояване. И мен ме настани там. Седнах и се захлупих в скута си, ама не беше добре да се отпускам, защото веднъж доспеше ли ми се истински, нямаше отърване. С Милен си говорехме за пътуванията по празниците. Той се прибирал най-много само веднъж годишно заради подобни случки. А аз споделих, че сериозно ще си помисля дали догодина ще се връщам по Коледа. Сега ми хрумна да поставя ултиматум пред баща ми да ме взема от София с кола, ако разбира се по Коледа е в България, а той не беше. Милен се извини и на мен. Помислих си за какво точно, не че нямаше за какво. Когато по някаква причина и аз се озовах в ъгъла, ме изкара от там.

Към 4-5 часА трябваше да слиза вече. Постара се да вляза в коридора пред купетата и ме инструктира задължително да се настаня в някое. Постоях в коридорчето. Наистина беше по-топло. После не знам как, но се озовах в купето. И спах. С отворена уста, естествено, това рядко може да се контролира, когато човек е седнал. Ама не ми пукаше.

Вече в Добрич

Не помня влакът кога пристигна, но към 8 часА поне. С едночасово закъснение (поне) или не знам. Майка ми ме посрещна. Прибрахме се с taxi. За първи път от началото на учебната година се прибирах и вкъщи беше толкова приятно познато. Стаята ми беше пооголена от мен самата, ама и така си беше добре. Мама предложи да направи сандвичи с маргарин и сирене - сплеснати на скара за месо. Бяха душички. Имаше и сварено мляко... Аз видимо бях изморена, ама не исках да спя през деня. Трябваше да идем до Рилци при бабини ми - там да отпразнуваме Коледа. Майка ми изпра якето ми, а то, милото, беше толкова изцапано от влака. Светло сиво е. Изпра шапката и ръкавиците ми също, че и те сигурно имаха нужда.

Преди Рилци минахме през центъра да търсим "Хари Потър и Нечистокръвният Принц". По традиция щеше да ми е подарък от мама въпреки че аз не настоявах точно тогава да се сдобивам с това. Минахме през сериозни книжарници - такива, в които има (авто)биографии примерно на... David Beckham, ама нямаха Книгата! Като последна надежда отидохме в supermarket Панчатантра. Бързахме. Аз не влязох да търся - чаках пред касите. Странно защо, никъде не виждахме Книгата. Майка ми реши, че ще ми подарява списание. Оф... как може да дава 4,50 лева за подобно нещо, колкото и да е, примерно, красиво и т. н. Ама не! Трябва да има подарък!... пък било то... ненужен. Попита служител дали имат Книгага. Да. Дадоха й една. И понеже нямаше достатъчно пари аз я платих. Толкоз да ме е яд на това списание. Колкото и да съм го разглеждала, погледът ми само минава постраниците. И да знам, че статиите са написани с чувство за хумор, не ме привличат. Абсолютно безполезна вещ. Трябва да внимавам да не го чакмам, да не оставям грозни отпечатъци от пръсти по тъмните части... А и на всичкото отгоре мама като го е вземала, не е видяла, че в единия ъгъл е измачкано. Когато видя това се ядоса. Тъпо, тъпо, та тъпо.

Сега се изнервих и не ми се пише повече. Украсихме боровия клон в стаята в Рилци и т. н. ...

Едно забавно нещо ми остана от това дяволско пътуване - в резултат на разказване на братовчедка ми. Скоро бях с плувната й група на басейн и не настоявах да сядам, а тя обясни: "Спокойно, тя е пътувала права от София до Варна..." .

[ Добави коментар ]